„Да свалиш Уолстрийт“ е сходен с криминалните филми както на Мартин Скорсезе („Добри момчета“, „Казино“), така и на Адам Макей („Големият залог“, „Вице“). Ключовата разлика между него и множеството добри филми, изобразяващи мъже, които правят ужасни неща по разбираеми причини - любов, пари, власт е, че „Да свалиш Уолстрийт“ пита: Защо да не могат и жените?
Вдъхновен от реални събития и статия от списанието „Ню Йорк“ от 2015 г. на Джесика Прешлер, филмът ни пренася в Ню Йорк през 2007 г. Дестъни (Констанс Ву) е аматьор в стриптийза и е наскоро наета в клуб, пълен с клиенти от Уолстрийт. В последствие тя се среща с Рамона (Дженифър Лопес), която е дългогодишен професионалист в тази сфера. Рамона прегръща Дестъни в коженото си палто и я учи на тънкостите на професията им, които се свеждат до това как да накарат клиентите си да искат повече и по този начин и да разтварят портфейла си по-широко.
Тогава Голямата рецесия настъпва и много от мъжете, които са я породили, спират да посещават клубовете, в които някога са харчили своите мръсни печалби. На Дестъни ѝ се налага да напусне клуба, но през 2010 г. тя отново се завръща към мястото на своя разцвет и към приятелството си с Рамона, която е довела свежи новобранки (Кики Палмър, Лили Райнхарт) и има нов план. За да ускорят обичайния си процес на измъкване на пари от заможни костюмари, квартетът прибягва до „риболов“ на мъже, подправяйки напитките им с наркотици и източвайки кредитните им карти. „Това са крадени пари“ ‒ казва Рамона на Дестъни, като се позовава на това, че парите на жертвите им са откраднати от милиони хора. Та, защо да не ги откраднат обратно?
Дженифър Лопес е невероятна в своята роля и е трудно да си представим дори професионален танцьор, който да изглежда по-уверено от нея на пилона. Още в първата си сцена тя връхлита като ураган, завладявайки и мъжките, и женските умове. В ослепителните си рокли и екстравагантното си кожено палто героинята на Дженифър Лопес отказва да позволи на сексистките искания на света да определят съдбата ѝ.
Филми за стриптийзьорки и стриптийз клубове не е трудно да се открият, но повечето са дело на мъже режисьори. Разликите между тях и „Да свалиш Уолстрийт“ са фини, но показателни. Вместо да се сексуализират, гърдите се представят просто като част от женското тяло. Някои от танцьорките са небрежно без горнища, докато други не са. По-забележителното е как е представен балансът на контрола в стриптийз клуба, където жените, а не клиентите, са на чело.
Стриптийз клубната среда със задкулисните си взаимоотношения, с фините и явни зависти е великолепна сцена за историята на две жени, които се обвързват покрай работата си, само за да бъдат разделени от различните си виждания за това как трябва да се работи. „Да свалиш Уолстрийт“ е преди всичко история за интригуващ платоничен съюз между две жени.
Режисьорът Лорен Скафария създава забавно настроение и феминистка справедливост от престъпните деяния на героините. Тя успява да завладее зрителя, когато става въпрос за женски приятелства, като за това допринася и с включването на популярни музикални личности като очарователната Лизо и откровената Карди Б (която пък признава, че е участвала в подобна измама, когато е работила като стриптизьорка). Приятелствата между дамите в гримьорната на клуба са толкова топли, колкото коженото палто на Рамона, а сестринството, което образуват, изглежда по-емоционално удовлетворяващо от каквато и да било общност.
Не става въпрос за секс, пари или власт, а за доверие и увереност. „Да свалиш Уолстрийт“ не е филмът, който очаквате.
